Кой трябва да развие и подпомогне сектора „Спорт за всички“? Могат ли спортните клубове от частен тип да се справят сами? Дали ако работят заедно в партньорство с общините това ще е достатъчно? А къде е мястото на държавата и политическите решения?
Говоренето за даден проблем е само първа стъпка по пътя за решаването му. Освен това, говоренето не винаги означава разбиране или дори ясно осъзнаване на проблема. Съвсем отделно идват и идеите за тава как да се справим с този проблем.
За политическата воля
Много малко български политици осъзнават предизвикателството, пред което са изправени гражданите със слаба физическа активност. Много хора, свързани или не с политиката са не са наясно, че законодателите могат (и трябва) да направят нещо, за да мотивират за борба срещу „пандемичната“ липса на физическа активност. Осъзнаваме, че някои политически лица (общински, държавни, областни) може и да са наясно с проблемите предизвикани от нарастващото обездвижване, но считаме че липсват идеи и креативност по отношение на начините за справяне с него.
За училищата
Къде още могат да помогнат законодателите? Винаги, когато обсъждаме темата с обездвижването стигаме до заключението, че физическото възпитание трябва да започне отрано. Основното изказване е, че „училищата трябва да направят нещо“. Ако си спомяте преди в училищата имахме физ-зарядки, повече часове по физическо, повече игри навън. Сега това липсва. Защо?
Според споделеното от членове на конференцията на Министри и висши служители, отговарящи за физическото възпитание и спорта (MINEPS), по-рано тази година, училищата имат много лоши резултати по Физическо възпитание (ФВ) и физическа активност (ФА) през последните десетилетия. Те се движат само в една посока – към по-голяма заседналост.
Предложението „училищата да направят нещо“ се появява само по структурни причини. „Анализите“ показват, че всички деца прекарват време в училище, следователно това е подходящият начин да ги накараме или да ги научим да бъдат физически активни. Предлагащите такова структурно решение, обаче забравят или пренебрегват е, че като цяло, през последните десетилетия политиката на училищата се е отдалечила от физическата активност. Приоритетите ѝ са насочени към уседналия образователен процес и интелектуални умения, които по никакъв начин не мотивират към физическа активност.
Дали всичкото говорене променя този факт?
Краткият отговор е – не!
Въпреки това, училищните реформи в различни страни показват, че има надежда някои училищни системи да предпочетат и да приоритизират физическата активност повече през идващите години – въпросът е ще имат ли успех и резултати.
Някои примери:
- Унгария, както бе описано в майския бюлетин на ISCA, е представила пет часа (учебни) седмично, комбиниращи ФВ и ФА.
- В Германия Федералното правителство представя „цял ден училище“, който включва също ФА в по-дългите учебни дни.
- Дания наскоро представи училищна реформа, която включва 45 минути ФА на ден.
Това са законодателни инициативи, които могат да повлияят статуквото. Училищните реформи ще продължат и е хубаво да даваме примери, когато срещнем такива от тях, които (успешно или не) са повлияли на физическата активност. Това ще се превърне в гореща тема идните години, а и винаги може да се намери нещо полезно в опита на другите. Освен това няма гаранция, че ако една идея се е оказала неуспешна на едно място, тя няма да успее на друго.
Училищата могат да направят повече, но учебната система и училищната управа самостоятелно не биха могли да се преборят с пандемията от заседналост и слаба физическа активност. Затова трябва да се придържаме към единственото ефективно решение, което може да се изрази с един цитат от покойния певец Джери Гарсия: „Някои трябва да направи нещо – толкова е жалко, че това сме ние“ – всички ние.
Автор: Биляна Милева